Посвещавам този
постинг на Радостина.


Това е една тъжна история. Една тъжна история за старостта и живота, за умората и смъртта. Истинска история, която разказва за трагедията, сполетяла семейство Хауърд преди около 10 години. Но може ли смъртта на двама влюбени да бъде романтична? Или с други думи, възможно ли е двама човека да бъдат заедно наистина докато смъртта ги раздели?

(Преди да започнете да четете, може да си пуснете песничката от клипчето по-долу за фон. :)

Господин и госпожа Хауърд живели дълги години в спокойното тексаско градче Саладо. Създали дом и семейство, родили им се деца, които също създали дом и семейство, и сега също имат деца. Въпреки всички трудности, през които преминали за времето на един човешки живот, запазили любовта си и взаимното уважение до самия край. Освен изкуството да се създаде и съхрани едно прекрасно семейство, предали своите най-хубави черти на децата си.

Ето я и тяхната история:

"Лелйа и Реймънд, както се случва с напредването на възрастта, започнали често да боледуват. Когато минали осемдесетте, животът в тях лека-полека започнал да си отива. Децата силно се притеснявали, особено след като Рей получил инсулт и се наложило да претърпи спешна мозъчна операция, а Лейла заболяла от Алцхаймер. Краят наближавал.

Една хладна сутрин, точно преди да изгрее слънцето, те решили да заминат. Стегнали куфарите и тръгнали на път. Никой не разбрал накъде са тръгнали, още повече, че и те самите не знаели пътя до там. Не това има значение тук, по-важното е друго. Докато пътували, те си приказвали за най-различни неща. Въпреки, че били заедно от както се помнят, все още имали за какво да си говорят и какво да си кажат. По някое време спрели колата за малко. Рей извадил бутилка отлежало вино, отворил я и сипал на съпругата си и на себе си по половин чашка. Колко прекрасен ден бил това за влюбените баба и дядо!

Междувременно децата им се събудили, но не ги намерили. Бързо разбрали, че възрастните им родители са взели колата и са тръгнали на някъде. Не се притеснили особено, защото и преди се е случвало двамата старци да отидат до супермаркета с колата, и после се връщали за обяд. Но този път не било така, те никога повече нямало да се приберат вкъщи.

Двамата допили виното и продължили по пътя си. Не след дълго обаче, колата се развалила и им се наложило да продължат пеша. Но това не ги притеснило ни най-малко! Хванати под ръка, те започнали да пристъпват лека-полека напред. Знаели, че няма да успеят да се приберат повече вкъщи, но това не ги интересувало. Те били щастливи заедно и знаели, че ще останат заедно до края. Не след дълго се смалили и станали като точици някъде в далечината, напред по пътя.

Години след това, ако някой реши да се разходи там, където е била последната разходка на семейство Хауърд, ще види, че на пътя още си личат техните стъпки. Вместо да ги заличи, времето ги е увековечило и те сега блестят както блести чистото злато, поставено на слънце. Стъпките наистина били станали златни, а сезоните се сменяли, но никога не идвала зимата. Всъщност от тогава, на това място винаги е лято, за да не бъде никога повече студено на Лейла и Рей. Ако този някой, който е решил да се разходи там, се поспре за миг, ще усети, че щастливите души на двамата влюбени старци са все още там, а сред сенките на дърветата, ако човек се вгледа, може би ще види и техните сенки някъде там."

За това се пее в прекрасната песен от клипчето. Тони Салцо, басист в група Fastball, прочел серията статии в Остин Америкън Стейтсмън, в които се разказвало как една възрастна двойка изчезнала. Възрастните хора от Тексас трябвало да отидат на семейно тържество в град, който се намирал само на 15 мили от тяхната къща. Както статията твърди още, двамата ненадейно сбъркали пътя. Две седмици по-късно станало ясно, че са загинали в следствие на трагичен инцидент. Катастрофиралата кола и телата им били открити в някаква пропаст, на 350 мили от дома им, близо до Хот Спрингс, щата Арканзас.

Може би пък историята не е чак толкова тъжна? Двамата наистина били заедно, докато смъртта ги разделила. Песента е написана и посветена на тях.



Fastball - The way

They made up their minds
And they started packing
They left before the sun came up that day
An exit to eternal summer slacking
But where were they going without ever knowing the way?

They drank up the wine
And they got to talking
They now had more important things to say
And when the car broke down, they started walking
Where were they going without ever knowing the way?

Anyone could see, the road that they walk on is paved in gold
And It"s always summer, they"ll never get cold
They"ll Never get hungry
They"ll never get old and gray

You can see their shadows wandering off somewhere
They won"t make it home
But they really don"t care
They wanted the highway
They"re happy there today, today

The children woke up
And they couldn"t find "em
They Left before the sun came up that day
They just drove off
And left it all behind "em
But where were they going without ever knowing the way?

Толкова е красиво и усмихнато, а краят не е чак толкова тъжен... Това доказва, че има ЛЮБОВ! Има я и не трябва да се отказваме да я търсим, за да могат да напишат и за нас някога такава красива песен (както ми каза един приятел)... Познайте кой! ;) Същия!
Благодаря за постинга! :)) Наистина се усмихвам...

Но нямах представа за идеята й.. Историята ми напомни за българските легенди, които се разказват за красиви природни кътчета.. Хубаво е..

страхотен постинг, и песничката е забавна :):) браво..

и страхотна песничка. Аз също не знаех за какво се пее. Блаодаря ти Bretahe :)

Прекрасна...

Какво повече да кажа? Всяко човешко сърце би трябвало да може да усети смисъла, същността и красотата й...

П.С. Благодаря ти, че ме поздрави с този свой пост по случай годежа ми! :)))
Ще си го спомням... :*

Ако продължаваш този стил..."старци отиват към края си"...ще видиш как литературното ти творчество се смалява ... почитателите ти ...също...

Точно така! Дай му да се разбере!

историята и песничката също!
много топло и човешко поднесени от теб,
Щастливи докато смърта ги раздели, а може би и след това...

Аз пък мисля, че те са направили края си щастлив. Нека им се порадваме.